Спомняте ли си неотдавнашните думи и предупреждението на служебния премиер Марин Райков?

"Призовавам политическите сили да не горят мостовете помежду си, защото дължат на българския народ сформиране на стабилно правителство. Ако се сформира лабилно правителство, правителство, което се отдаде на социална демагогия, това ще потопи цялата страна": През март Премиерът напомни: Няма морално девствени партии в новия парламент. Препоръчвам смирение.

Дали участващи в управлението днес  помнят тези крилати фрази, дошли сякаш от небето като предупреждение за проява на мъдрост, зрялост и далновидност? Дали проявеното „смирение” даде плодове или берем тръни? Впрочем какво е смирение? Може политиците да дадат някакава размита дефиниция, но със сигурност са твърде далеч от духовните измерения на тази безусловно необходима морална добродетел.

Предполагам много хора, свидетели на неотдавнашните успоредни двуполюсни паради са отвратени от поредното надвикване и демонстрация на мускули. Поне това мога със сигурност да твърдя за себе си. Наблюдавам и въздишам срещу поредния акт на гордост и безумие от страна на управляващи и опозиция и се замислям за корените на тези две демонстрации, онези горчиви корени, които подхранват и оплитатат обществото все по-крепко и неспасяемо. Кой е прав – СтанишОВ или БорисЕВ, кой е ПО-ВЕЛИК, според дела и слова? И тъй като въпросът опира до земното величие и мощ, няма как да не отворим премъдрата книга и да не издирим  в нея какво казва Божието слово за другите два полюса - гордостта и смирението.

"Защото всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат”(Лука 18:14)

В днешния груб век на материална култура, когато човеците са станали жалки роби на бетона и желязото, когато всичко се движи с трескава бързина към тъмното и неизвестно “напред”, когато светът се огъва под напъна на собствените си развихрени страсти, има ли смисъл да се говори за гордостта и смирението? Има ли кой да слуша? Има ли кой да разбира? Иска ли да узнае Истината, когато Божието слово е в пълен разрез със светските разбирания? Гордостта се цени днес от модерното човечество като най-силен импулс за личния прогрес и националния възход. „Скромността през 21 век не краси човека.”- открито прокламират от тв екраните и се даде зелена светлина на новия морал, който забрани  скромността и започна да възпява гордостта.

 Човекът без самолюбие, общество без съзнание за чест и достойнство и народ без национална гордост се смятат за осъдени на потъпкване и изчезване. При тая настроеност кой ще слуша Христовите думи: “Всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен”? Днес светът е по-друг, отколкото някога. Тихите евангелски повели се заглушават от грохота на побеснелия в трескава дейност свят. В надпревара човечеството тича днес към шеметни цели, забравило единствената върховна цел на човешкия живот – връщането при Бога. Затова и Евангелието е бездомник в днешния свят, бездомник, който търси подслон в човешките сърца, но почти навсякъде вижда да се затварят вратите пред него. Днешният свят не иска евангелски поуки. Той не обича смирението и го осмива като овчедушие. Тъй са се объркали понятията, че гордостта,  гибелнният корен на всички пороци, се издига в култ, а смирението, изворът на всички добродетели, се подхвърля на поругание. Светът днес повече от всякога се е отдалечил от Христос.  Тъкмо затова днес повече от всякога e необходимо да му се говори за Бога и Неговите изисквания към човека – Неговото творение. Съвременните срамни събития ясно свидетелствуват до къде може да стигне човечеството, тръгнало по шеметния път на гордостта и презряло смирението.

Всъщност що е гордост! Кой от нас не я е виждал? Кой от нас не се е натъквал на бодилите й? Кой не е страдал от присмеха и критиките? Всички я познаваме от живота, защото самите ние волно или неволно сме нейни пленници. Тя ни посреща навред, дето виреят човеци. Тя дефилира по улиците, кънти  по площадите, грее ослепително по обществените места, флиртува с камерите. Тя се е вкоренила на меките кресла в учрежденията, а в църквите проповядва с фарисейска надменност. Тя лъха от всяка важна особа и наднича от почти всеки поглед. Надута и натруфена,  минава през теб агресивно, самонадеяно и самодоволно. Нейното естество не й позволява да се крие. Тя иска да блести и смайва. Тя иска да бъде предмет на внимание и удивление. Тя сама сочи себе си и за да бъде видяна отвсякъде, търси да застане по-нависоко. Гордостта тича по стръмнините и лети в шеметни висини.

Когато дяволът изкушаваше Исус Христос, заведе Го на висока планина. Не Го сведе в низините на страданията и униженията, както Бог Отец постъпи по-късно със Спасителя, а Го издигна на високо място, като Му обещаваше всичко - прослава и всевластие на целия свят.

                  

Той обещаваше много. Но можеше ли да даде всъщност нещо? Не, защото самият той нищо не притежава освен своята злост, гордост и сатанинско презрение...

Както Луцифер постъпи с Исус Христос, като го заведе на високата планина на изкушенията, така постъпва той и с нас - издига ни на високо, подкупва ни със съблазнителни и лъжливи обещания, подхваща ни с ласкателни похвали, възгордява ни в нашите собствени очи, предрича ни богатства и слава, поставя ни на висота, откъдето той може лесно да ни блъсне долу в пропастта на огнената геена. И колкото по-високо ни е възвел по стълбата на гордостта, толкова по-лесно ще е падението ни.
 

КАК СЕ РАЗВИВА  ГОРДОСТТА? КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТЩЕСЛАВИЕТО?

Степените на гордостта са три. Първата степен съставлява невинното на пръв поглед тщеславие. Дяволът е хитър. Той не поставя човека изведнъж на главоломна височина, а гледа да събуди у него най-напред стремеж към придобиване на слава. Тщеславие е старославянска дума и значи търсене на щетна, т.е. празна, суетна, човешка слава. Всъщност тщеславието и гордостта са различни моменти в развитието на един и същи порок - тщеславието е началото, а гордостта – краят”. Тщеславният човек е предвкусил отровната сладост на човешкото величаене и затова търси само ласкания и похвали. Още в зародиша си този порок издава всичката своя богопротивност. Тщеславният търси и жадува за прослава, тогава, когато славата принадлежи единствено на Вечния Бог (Втор.32:3; Лука 2:14). Словото Божие открай докрай възклицава: “ (Пс. Господ е поставил престола Си на небето; И Неговото царство владее над всичко.
Благославяйте Господа, вие ангели Негови, Мощни със сила, които изпълняват словото Му, Като слушате гласа на словото Му
Благославяйте Господа, всички Негови войнства, Негови служители, които изпълнявате волята Му.
Благославяйте Господа, всички Негови дела. Във всяко място на владението Му. Благославяй душе моя, Господа.” (Пс.103). Псалмите преизобилстват с прослава на Божието велико име и  Неговите чудни дела (Пс.135,137, 145-150). Така тщеславният забравя, че и той е призован да слави Твореца. Най-страшното е, че тщеславието може да се промъкне и във вярващата и благочестива душа. Такъв човек започва да се тщеслави дори с това, че слави Бога. Изобщо за тщеславието няма граници и бариери. То навсякъде намира повод за самолюбуване и самохвалене.

Гибелна беда е тщеславието, защото то във всичко може да намери храна за себе си. С какво ли човек не се хвали? Богатство, красота, ум, дарби, облекло, добродетели, та дори и пороци – всичко може да послужи като повод за тщеславие. Жените имат  слабост да се хвалят и да се радват, когато чуят за себе си похвали. Толкова дълбоки корени е пуснало тщеславието в човешкото сърце, че, ако човек няма нещо съществено, с което да се похвали, започва да се гордее с панделката си, с шапката си, или дори с перото на шапката си. Погледнете малките деца! И в техните невинни сърца започва отрано да никне отровното цвете на тщеславието. Малките момиченца се хвалят със своите роклички, гривнички, куклички и ако им кажеш, че техните дрешки или играчки не са хубави, толкова дълбоко се чувствуват наранени, че започват да плачат. О, какво тщеславие изпълва сърчицето на малкото момченце, когато то получи разрешение да поноси за няколко минути часовника на вуйчо си! То излиза  навън при своите другарчета и започва да се хвали пред тях с с лъскавата находка. Не дава никой да се докосва до тая скъпоценна вещ. И когато удивление и завист започнат явно да се изписват по лицата на другите, тогава тщеславието и радостта на малкия горделивец нямат край. Внимавайте, ако тщеславието в невинната още детска душа не се притъпи, то скоро ще се развие в опасна болест на порасналия индивид.

Тщеславието не подбира род или съсловие. Както болестта може да нападне всекиго така може да се вгнезди във всеки човек. Знатните и великите намират в знатността си повод за тщеславие. Но и обикновените знаят да открият нещичко в себе си, с което да се похвалят. Блез Паскал със свойствената си дълбочина на мисълта изразява този факт със следните думи: “Суетността е толкова дълбоко закотвена в сърцето на човека, че и войникът, и прислужникът, и готвачът, и хамалинът се хвалят, и всеки иска да си има своите почитатели; и философите желаят такива, и тия, които пишат против това, искат да спечелят слава, че добре са писали; и тия, които четат това, искат да се прославят с това, че са го чели; и аз, който пиша това, може би имам същото желание; а може би ще го имат и ония, които ще четат това...” Дори в иронията на Паскал се долавя неговата скръб за трагичното състояние на падналата човешка душа.

 Тщеславието се среща не само у светските люде, но и у духовните. И ако у светските люде то е опасно, у духовните е крайно пагубно. Интересно е при това, че тщеславието може да накара човека да се подвизава, да се труди, да се моли, да пости и да раздава милостиня. Но толкова са безполезни всички тия духовни подвизи у тщеславния, колкото е безсмислено наливането на вода в пукната стомна. Фарисеите, за които ни говори Евангелието,  вършеха всичко от суетно желание за прослава на всичките си „добри дела”? И вместо да получат от Бога награда за „благочестивите си дела”,  чуха осъждане от Божия син: “Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!” Който се тщеслави дори и най-добро дело да е извършил, щом търси човешка слава, от него няма никаква полза,. Затова и Исус Христос съветва последователите Си: “Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят: инак няма да имате награда при небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае, какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат.6:1-4) Безумието на тщеславието се състои в това, че то те кара да се трудиш напразно, отнемайки ти наградата за труда. 

БОРБА С ТЩЕСЛАВИЕТО

Невидимият подбудител на тщеславните помисли у нас е главният носител на гордостта, нашият заклет враг – дяволът. Той внушава на низкопоклонните ласкатели да гъделичкат с приятни похвали слуха на тщеславните души, било за да се домогнат сами до някои облаги, било за да напакостят на суетните славолюбци. Но има и ласкания, които произлизат от добри и любящи, но непросветени сърца. Един истински и просветен християнин, който знае, какви опустошения може да причини в славолюбивата душа само една похвала, никога не би си позволил да ласкае и подбужда към тщеславие. Ние се ласкаем често един друг, било защото желаем да станем приятни някому, било от суетното желание сами да получим в отговор похвала за себе си, било защото не разбираме тънкостите на духовния живот и опасностите от тщеславието.

Не напразно пророк Исая казва, че ония, които ни облажават, ни прелъстяват (3:12).

Но как да се борим с това тщеславие, което така незабелязано прониква в душите ни, и което тъй много се услажда на суетните ни сърца? Когато чуем похвала, трябва да си спомним нашите беззакония и грехове, това би веднага смирило съзнанието ни, че хората ни хвалят, защото не ни познават в нашата душевна окаяност. Тогава дори може да се яви у нас спасителното чувство, че ние заслужаваме не похвали, а укори, наказания и срам. Ако пък тщеславието се поражда у нас не вследствие на похвалите, идещи отвън, ако то блика само от дълбините на нашето покварено сърце и ни шепне с ласкателния си глас: “Виж, колко умно постъпи! Виж, колко добър се показа! Виж колко мъдро приказвам, първото, което трябва да се направим е да съзнаем и почувствуваме, че тоя помисъл (тщеславният) е враг (на душата). Затова, щом се появи той, побързайте да извикате това съзнание и това чувство. То непременно ще изпита неприязън към този помисъл и  ще го отблъсне.

Освен това трезвото осъзнаване, какво представляваме ние от самосебе си, колко малко сме извършили, и колко много още ни предстои да постигаме, може да ни смири и вразуми. Ако направим нещо добро, трябва да се пазим от самохвалство. Похвалиш ли се, всичко онова, което си придобил чрез труда си, неминуемо ще го изгубиш чрез тщеславието и ще бъдеш лишен Божията благодат. Защото от хвалбата се поражда себепревъзнасяне, а себепревъзнасянето неминуемо ще ни доведе до падението. Затова по-добре е  нищо славно да не извършиш в света, отколкото чрез извършването му да се превъзнесеш в гордост. “По-добър е смиреният грешник пред Бога, отколкото горделивият праведник”. Премъдрият Соломон казва: "Който има горделиво око и надигнато сърце, него не ще да търпя" 

Притчи 11:2
"Дойде ли гордост, дохожда и срам. А мъдростта е със смирените"

Притчи 16:18
"Гордостта предшествува погибелта, И високоумието - падането"

Тщеславието се прогонва от истинското и дълбоко себепознание. Защо се хвалим  обикновено? Най-често причина е, че се сравняваме с по-нискостоящите от нас. Но, ако се съпоставим с по-високостоящите, колко по-неудачни, по-лоши, по-неразсъдливи и по-нищожни ще се окажем от тях! Ако ние поразмислим, дали вършим всичко онова, което сме длъжни да извършим и дали онова малко добро, което сме извършили, сме го извършили както трябва, ще се убедим, че и тук няма да намерим никаква основа за нашето тщеславие. Някои проявяват много добродетели, раздават имота си, оставят богатства, правят велики дела, просвещават света, умъдряват човеците, спасяват много души и пак не се хвалят. А колко от нас, без да са извършили нещо добро, без да си направили някое богоугодно дело, в безумието си се хвалят до небесата.

Цар Давид е изрекъл чрез Светия Дух животворни думи, които трябва да помним и често да повтарямe, ако искаме да се избавим от тщеславието  и един ден да стоим бeзупречни пред Него: “Не нам, Господи, не нам, а на Твоето име дай слава!” (Пс. 113:9).  Сам Спасителят ни е научил как да лекуваме болестта на славолюбието. Лука 17:10
"Също така и вие, когато извършите все що ви е заповядано, казвайте: Ние сме безполезни слуги; извършихме само това, което бяхме длъжни да извършим."

  Не напразно Исус уточнява “когато изпълните всичко”! Кой от нас може да се похвали, че е изпълнил всичко? Никой! Може ли някой да се похвали, че е съвършения Божий служител?

Всъщност човек няма основание с нищо да се хвали, защото той няма нищо свое; всичко му е дадено. Само греховете са негови. Не може да се каже същото и за добродетелите. Защото всяко истинско добро, което е угодно Богу, се извършва с Божията помощ, с подкрепата на Неговата благодат. “Без Мене, казва Спасителят, не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5). Ние нямаме право да се превъзнасяме с добродетелите си, защото всички те са постигнати, наистина, не без участие на свободната човешка воля, но със силната подкрепа на Божията благодат. Без тази благодат всичките най-големи усилия на нашата свободна воля не биха ни изкачили до върха на съвършенството, на който са се издигали искрените святи християни. С християнското съзнание, което ап.Павел  изразява в думите: “С благодатта на Бога съм това, което съм” (1 Кор. 15:10) се обяснява странният парадокс, че тези, които най-много са имали с какво да се похвалят, които са достигнали пълна добродетелност, които дори и чудеса са правели, са се смятали за грешни и недостойни Божии раби. Всяко добро, което те са съзирали у себе си, съвършено правилно те са отнасяли към Божията благост и помощ.

Крайно безумно е да се гордеем с Божиите дарования. Всички заслуги, които имаме, не са наши, а са ни дадени от Бога, както и самото ни битие.  Каквито подвизи сме могли да извършим без помощта на тялото ни, те само са дело на нашето старание; защото и самото ни тяло не е наше, а Божие творение. Ние трябва да се борим с  опасната слабост на нашия дух, за да се освободим още от началната степен на гибелната гордост. Защото, ако тщеславието не бъде изкоренено от душите ни, то бързо ще порасне като плевел, ще заглуши всичко свято и добро и ще мине в по-горен стадий на развитие, ще узрее, ще стане навик - раждайки плодовете на гибелта и ще се превърне в наша злощастна и вечна съдба.
 

НАДМЕННОСТТА – ВТОРАТА СТЕПЕН НА ГОРДОСТТА

Надменният човек е поставен от сатана на по-високо стъпало, отколкото тщеславния. Затова тук и удоволствието е по-голямо, а замайващата по-голямата висота е още по-гибелна. Надменността се ражда от тщеславието, подобно на метаморфозата на  пеперудата  от гъсеницата. Ако тщеславието се задоволява  с пълзене, надменността има крилете на  пеперудата. Тщеславният човек се задоволява само с това да харесва всичко у себе си, а надменният дотолкова е влюбен в себе си, че не само безкрайно се любува на своите качества, но дори не харесва вече почти нищо у другите. Той  се самозаблуждава, че е най-умен, най-достоен, най-съвършен. Тщеславният чака само похвали и се наслаждава на тях; а надменният не знае, на какво повече да се радва - на похвалите ли, отправени по негов адрес, или на униженията, които той отправя към другите. Тщеславният се чувствува добре и в тесния кръг на своите фалшиви приятели и ласкатели. Ако няма такива, той удоволства дори от похвалите, които сам отправя към себе си: “Виж, колко си красив/а! Каква фигура  имаш! Какъв висок коефициент на интелигентност имаш! Колко хубаво пееш /пишеш/!” и пр. Надменният не е доволен от съзнанието за своето превъзходство. Той не се насища и от признанията на своите приближени. Той иска по-широка известност. Той иска да блести, да сияе, да бъде почитан от всички. И понеже вижда, че надменността на другите стеснява полетите на неговата собствена надменност, започва да унижава и осъжда всички и всичко в другите. Ако види у някой свой съперник пороци, изобличава ги ожесточено и ги изважда на показ. И тогава безмълвният  език на неговата постъпка е този: “Вижте, какъв е онзи! Колко са лоши делата му! Колко е низка душата му! Аз не съм такъв!” Ако той види у съперника си добродетели,  не ги цени и уважава, а ги осмива с жлъчна ирония. Ако съперникът му има дарби и обществено се откроява, ще го нарече суетен и славолюбив. Ако е набожен, ще го охули като лицемер. Ако е пестелив и скромен в облеклото си, ще го нарече скъперник. Нещо повече, той ще иска и другите да се съгласяват с него. Тщеславието е по-късогледо и се задоволява само с това, че вижда своите достойнства и жъне похвали за тях. Надменността е по-далекогледа. Тя не търпи нищо, което я засенчва. Тщеславният преживява по-малко горчивини, отколкото надменният. За тщеславния възмездието може да е скрито. А за надменния мъката  от този грях обикновено не се забавя много. С надменността най-често е свързана завистта. А завистта носи в себе си своето наказание. Надменният е и гневлив. А гневливият сам раздухва огъня на своето страдание. Надменността обещава на жертвите си високи наслади, шеметно опиянение, издигане в очите на другите, но всъщност води към срам пред мъдрите човеци и пълно отхвърляне от страна на Бога. Надменният човек, колкото и умен да е в своите очи, е всъщност жалък безумец. Той мисли, че в задоволяване на своята надменност ще намери висока наслада за своята душа, но всъщност чрез надменността отравя себе си. Колко безпокойства, колко тревоги, колко кипнали страсти ще откриете в душата на надменния честолюбец! Във всичко той мисли, че е прав. Но нима всички в света могат да бъдат във всичко съгласни с него? Така, щом чуе противоречия, той се разгневява и започва да страда. Дотолкова е влюбен в себе си, че изисква от другите да го почитат и да му се възхищават.

Надменността е сатанинско качество. Както дяволът намира наслада в това, че причинява скърби и нещастия на хората, тъй и надменният гледа чрез опозоряването, осъждането и обезчестяването на другите около него да бъде фаворизиран и  почитан от хората. Надменността сама себе си величае. Спомнете си притчата на Спасителя за величаещия се фарисей в храма, осъждащ каещия се митар.
                                                                                                      
            
                

 Надменността не търпи чужди мнения, не обича да търпи критики за себе си. Надменният вижда само своите достойнства и се превъзнася гибелно. За другите той говори гордо, понякога благосклонно, рядко снизходително, а най-често презрително. Равните на себе си той поставя под себе си. Към по-нискостоящите е груб и жесток. А по-надарените от него или по-висшестоящи той снизходително и милостиво оценява, но, ако се впусне в по-откровен разговор с вас, ще видите, че измежду всички тях той все пак поставя себе си на първо място. Разбира се, и в надменността има различни степени и нюанси. Един е по-слабо надменен, друг гори от себепревъзнасяне. Един чувствува, че надменността е порок, но безсилен или слабоволен да се бори с него и успява някак да го прикрие. А друг е безгранично надменен. Тук и образованието и общата култура на човека играят роля. Простоватият е глупаво надменен. Културният е изтънчено надменен. Примитивният ще се скара с тебе най-вулгарно, ако му противоречиш или го изобличиш в нещо. А културният ще се стреми да те покори чрез някои свои качества, така, че да те спечели като лакей за славолюбието си. Общото е, че и културният човек под влияние на пламналата у него гордост може да прибегне и използва грубите средства на елементарния. Страстта и в двата случая си остава в основата една и съща. Подобно на змия, настъпиш ли я, ще те ухапе.

В обществото, където са поставени на разглеждане някои общи въпроси, надменният се открива по това, че налага своето разбиране. Той винаги е готов да противоречи на другите, намира какво да възрази, в критикуването е велик майстор и люто се обижда, когато му противоречат или изобличават. Загледайте се в някой телевизионен дебат и ще останете изненадани как  дискутиращите дори не се стараят да прикрият високомерието си, като гордостта им прелива в арогантност. Надменният обича да се присмива на недостатъците на чуждите характери без да поглежда на собственото си окаяно духовно състояние. Надменният човек може да се изроди в своята гордост до там, че започва да хули всичко и всички  освен себе си.

                 

Надменността прави хората зли, недружелюбни, свадливи, злопаметни, гневливи, нежелаещи да простят и вечно враждуващи. Надменният никога не се покорява, нито приема мъдър съвет. Неговата безразсъдна постъпка може да доведе до големи беди, но въпреки това, той ще продължи да държи на безумието си. Надменността размирява тихите семейства, разстройва селата, окървавя седенките, сватбите и хората, бунтува градовете, запалва целия свят и настройва всички против всички. Нищо тъй не руши дружелюбния живот и обществените порядки както надменността. Тя разединява, защото в нея няма нито смирение, нито любов, които единствени съединяват, спояват и съзиждат. Всеки надменен човек се възприема като малък бог и както на божеството се оказва особено внимание и почитание, така и той от всички желае жертва и уважение към своята особа, без да се чувствува някому длъжен за нещо. Такъв човек, затвърди ли се окончателно в това свое гибелно себепревъзнасяне, може лесно да стигне и до третата и най-пагубна степен на гордостта, а именно до 
 

ВЪЗГОРДЯВАНЕТО ПРОТИВ САМИЯ БОГ

До тази степен се бе издигнал самозабравилият се Луцифер (Деница), но тази шеметна висота беше фатална за него и го свали до ада. Той си казваше: “Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди..., ще бъда подобен на Всевишния” (Ис.14:13-14). С подобна гордост сатана подмами и прелъсти и нашите прародители в рая. “Ще бъдете като богове!...” (Бит. 3:5) внуши им  той и се наслади на унизителното падение на първата човешка двойка. Нещо повече - падението им бе още по-злощастно. Историята на човечеството потвърждава печалната истина. От оня трагичен момент на падението в рая, човеците  вървят неотклонно по пътя на гордостта, жадуващи онова превъзвишаване, което безусловно отнема живота им и ги хвърля в огнената геена.  От безумната гордост произлиза кървавия метеж в днешния  свят. Тя е хлъзгавото стъпало за всеки съвременен модерен човек. Самите ние сме свидетели на огромната армия от писатели,  философи,  политици, завоеватели, които в сляпата си гордост са забравяли, че  все пак са смъртни човеци - залавяли са се за грандиозни и безсмислени дела, започвали са да строят вавилонски кули, възгордявали са се и против Самия Бог и са завършвали жалкия си живот  в мъчителни болести,  пълно разорение,  крайно унижение в затвора или лудница, но всички заедно с една обща крайна участ – в ада!

Днешното паднало човечество не иска да признае гордостта за грях, нещо повече, дотолкова са се размили моралните  граници, че я определя дори за добродетел. Дотолкова са объркани понятията, че се присмива не на сатанинската гордост, а на смирението. Напълно нормално е днес се приема човекът да е горд. Това се вменява като дълг и похвала. Човек трябва да цени собственото си достойнство, да пази своята чест, да защищава своето лично аз. Но зад всички тия думи – чест, достойнство, самолюбие неминуемо се крие бесовската гордост. Изобличете подобен рицар на “благородното” самолюбие в някакъв негов грях - той няма да понесе това оскърбление с християнско смирение, а  ще се озлоби и ще изпадне в ярост. Така в пламъците на неговия “благороден гняв” ще блесне ликът на сатанинската му гордост. Ако гордостта е толкова високо морално качество, защо Исус Христос никъде не каза: Бъдете като Мен горди! Защищавайте своята чест!, а заповядва тъкмо обратното: “Поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце” (Мат. 11:29).
 “Aко те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата. “ (Мат. 5:39). Всъщност гордостта е мрак. А мракът няма нищо общо със светлината...

И в наши дни има много хора, които се възгордяват  против Самия Бог и дръзват да хулят Неговото име. Те са от онази многолюдна група от богоборци и безбожници, които подобно на безумеца от Псалма 13:1 казват: “Няма Бог”  – Повечето човеци от глуповата сляпа гордост не искат да бъдат вярващи. Те смятат за унижение да се смирят пред истините на Божието слово. Не можейки да понасят присмеха на безбожниците, че вярват в “басните на Библията”, обявяват се за невярващи, за люде, освободили се от всякакъв човешки разсъдък. Защото вярата е едно от ония редки качества, които издигат човека до Създателя. Без вяра човекът бързо пропада нравствено и се превръща в блато на зловонни пороци и грехове. Бедното днешно човечество, заради безбожието, порочността и сатанинската си гордост e тръгнало по най-смъртоносния път – по пътя на гордото безбожие – с това само подпомага идването на апокалиптичните ужаси, които заливат все повече света.

и накрая - няколко думи за ГИБЕЛНОСТТА НА ГОРДОСТТА

Трябва да знаем и да запомним, че гордостта е корен и начало на всички грехове. Всичките най-велики бедствия, които са притискали цялата вселена, са произлезли от гордостта. И всички злини и ужаси, които скоро ще ни връхлетят  ще произлязат пак от гордостта. Всяко падение е предшествувано от гордост.  Божието слово ясно говори: “Гордостта предшествува погибелта, И високоумието - падането.” (Притч. 16:18). Гордостта може да се промъкне и във високо духовния живот на християнина и да разруши всичките му добри дела и високи добродетелни постижения.

Гордостта e повече от пагубна. Тя заличава духовния ни живот. Пречи да слезе над нас Божията благодат. Защото по думите на Словото Божие “Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1 Петр. 5:5). Гордостта отнема благодатта и от ония, които са я получили. Гордостта е пълен духовен мрак. Светлината на Христово учение не може да има нищо общо с нея. Както светлината и тъмнината не могат съвместно да обитават, тъй благодатта и гордостта не могат да съжителстват заедно в едно и също сърце.  Наистина - човешките закони не наказват гордостта, но Божият закон я преследва, защото тя е богопротивна и ражда всички беди. Обикновено човек не е в състояние да поправи горделивците. Тях само Бог може да вразуми и смири, защото гордият не приема от себеподобните човеци съвети. Най-добрите лекарства за гордостта са скърбите и страданията в живота, които Бог допуска за наше добро. Такива са тежките болести, внезапното разорение, смъртта на най-любимия близък човек и т.н. Разбираемо е, че тези свръхсилни лекарства не действуват магически. Те могат или да изцерят, или да отровят. Това единствено зависи от свободната воля на човека, как ще ги разбере и приложи за личното си спасение. Ако не възроптае и не похули Бога, ако съзнае, че заради неговата гордост и многото му грехове заслужено са му пратени от небето страданията, той ще оздравее духом. Благословени са онези, които в злощастията в живота си съзират Божията милост за себе си. За тях  Бог няма да се забави и ще покаже милост. Но горко на ония, които въпреки всичко си остават горди и непреклонни. Те са безвъзвратно загубени! И понеже земните страдания са се оказали безсилни да ги вразумят, те ще бъдат хвърлени в пещта...

Затова скъпи приятели, изследвайте сами себе си, изкоренете горчивите корени на този смъртен отровен грях - гордостта, защото никой от нас не знае колко скоро ще е твърде късно...

 

в следващия постинг...

Политиката е много далеч от духовността... :)

и за тях важат също духовните закони. Те също ще бъдат съдени според моралния кодекс на Създателя - Десетте Божии заповеди и всичко, което е в Словото. Нещо повече - от тях повече ще се изисква, защото са на по-висше стъпало в обществената стълбица, което изисква още по-чист морал и отговорност.
Друг е въпросът, че са като щраусите и не желаят да чуят Истината...
Поздрави и от мен!

Отсъствието на читатели е още едно горчиво доказателство за нашето безхаберие към собствената си вечна участ. Тъй като времето съвсем напредна и узря от грехове и отстъпления, защо е нужно Бог да ни доказва със силата и мощта Си колко сме безсилни и нищожни, но велики в гордостта и греховете си. Трябва ли отново да ни притисне поредна масова угроза, за да се стреснем и да погледнем към незавидното си духовно състояние.
Само 25 човека проявиха интерес към предупреждението за лично духовно пречистване, което понякога е доста болезнено, но...безусловно необходимо, ако наистина имаме небесните амбиции да станем граждани на Вечното Божие царство.
Трагичното е, че масата хора продават за "паница леща" Божието благословение и дори мнозина, определящи себе си за християни ще загубят мястото си в обещания Едем.
Нужно е да се стегнем, да прегледаме себе си под лупа, за да се явим "без петно" и "без бръчка" пред нашия Спасител, който ще дойде скоро за Своите си...